Разхождах се по безкрайните улици на все така сивия град, загледана във същите безлични хора, които толкова отчаяно се опитваха да догонят отминалия ги момент, че дори не си даваха сметка как скоро ще изпитат тази носталгия и по настоящето. И така, въртейки се в безкрайния кръговрат на едно горчиво минало, което просто е придобило малко от сладкия привкус на днешния ден, те все си задават един и същ въпрос, отново и отново: Защо щастието идва и си отива толкова незабележимо?  Поглеждаш го в очите, искаш да му кажеш нещо и докато се решиш,  вече е завило зад ъгъла, след това зад другия и ето, изчезна. Ние ли сме виновни или то не ни харесва? Търсенето на отговор, когато зададеш въпрос е на пръв поглед доста очевидно и глупаво въобще да го казваш, но всъщност рядко някой го прави. Хората свикват да се примиряват, оставят животът да ги контролира, мислейки си, че са безсилни пред обстоятелствата. Не, не е така. Изборите, пред които всеки един е поставен  в потока на забързаното и сякаш невъзможно за достигане ежедневие, само могат да ни помогнат да открием онова, което търсим. Не е толкова важно какво ще ти се предложи, а какво ти ще направиш с него. Все пак нещата не са само черни и бели.. пък и да са – с достатъчно въображение, това ни е достатъчно, нали?